Pentium 4 е седмо поколение x86 архитектура микропроцесор произведен от  Intel. Pentium 4, с кодово име “Willamette”, работи на честота от 1.4 и 1.5 GHz. Тактовите честоти са от 1,3 до 2,8 GHz и нагоре. Процесорната шина работи на 400 или 533 MHz. L1 – 20 KBL2 – 256 KB или 512 KB интегриран в ядрото 128 битов L2 кеш, работещ на пълната честота на ядрото . Усъвършенстван математически копроцесор. Неподредено изпълнение на инструкциите. Понижена консумация на енергия. Архитектура Net Burst включва хипер – конвейерна технология, машина за бързо изпълнение, 400 MHz или 533 МHz системна шина и кеш за следене на изпълнението.

Хипер-конвейерната технология,чрез която се изпълняват повече на брой ,но по-малки стъпки за изпълнението на инструкциите.Така има възможност за постигане на по-висока тактова честота. Машината за бързо изпълнение (rapid execution engine) позволява на аритметичните логически устройства да работят на два пъти по-висока честота от тази на ядрото на процесора , т.е инструкциите могат да се изпълняват за половин такт. Системната шина с учетворен трансфер работи на 100 MHz/ 133 MHz тактова честота, прехвърляйки данни четири пъти за един такт т.е. ефективната честота е 400  или 533 MHz. Широка е 64 бита ( 8 байта), Пропускв. способност  е около 4266 MB/sec. Работи с DDR и Рамбус. Кешът за проследяване на изпълнението е високопроизводителен кеш и памет от първо ниво L1 , който съхранява 12 KB декодирани микрооперации. Това премахва декодера на инструкции от главния конвейр за изпълнение. Използва Socket 423, а по-късно  Socket 478. Изборът за захранване. Напрежение се прави чрез модул за автоматично регулиране на напрежението, който е инсталиран на дънната платка и е свързан към цокъла.

Pentium 4 Extreme Edition

Дизайна е почти идентичен с Pentium 4 (не използва същите дънни платки), но разликата е в добавения 2 MB Level 3 кеш. Използва същото ядро Gallatin като Xeon MP, макар в Socket 478 (LGA 775 версия също е налична.) с s 800MHz шина. Процесорът работи на 3.46 GHz . По-късно се използва ядрото  Prescott с 3.73 GHz  честота. Всъщност основната разлика на Extreme Edition, е наличието на 2MB кеш памет от трето ниво (L3) при новия модел. Другата разлика, на която се обръща малко внимание, е това че при Extreme Edition липсва поддръжката на DDR266 памет. Pentium 4 Extreme Edition е насочен основно към запалените геймъри и компютърни ентусиасти, които търсят максимална производителност и за които няма да е проблем по-високата му цена.
Hyper-Threading Technology,
Hyper-Threading подобрява поддръжката на multi-threaded code(„многонишков код”), позволяващ съставането на „нишки” да се извършва едновремено, подобрява времето за реагиране и отговаряне и увеличава броя на потребителите които сървърът  може да поддържа.Intel претендира за 30% повишаване на скоростта в сравнение с идентичнния в други отношения non-SMT Pentium 4. Въпреки, че някои програми всъщност се забавят когато HTT (Hyper Threading Technology) e включена ,поради replay system(система за повтаряне) на Pentium 4. HT работи като удвоява сигурни учстъци от процесора. Това позволява на HT (Hyper Threading) да позволи на процесора да претендира пред операционната система че има два логически процесора, което позволява на операционната система списък от 2 „нишки” или процеса едновременно.

Принцип на действие на DDR и DDR-II SDRAM

В търсене на по-рентабилна технология за увеличаване на тактовата честота на SDRAM модулите, водещите производители започват  разработването на нов технологичен стандарт DDR-II, стартиращ с работна честота 400 MHz и използващ 64/72-разредна паралелна шина (8-тe допълнителни бита са за поддръжка на ECC – Error Correction Code). Най-важното от подобренията, разбира се, е увеличаването на пропускателната способност на модулите в сравнение с тази на стандартните DDR модули. Това е постигнато чрез удвояване на обема на трансферираните данни в рамките само на единия фронт на импулса.
Паметта, независимо дали става дума за асинхронна или синхронна (SDRAM), се състои от три основни компонента: логика (вкл. I/O буфери), захранване и DRAM масив.   При конвенционалната SDRAM памет (PC133/PC100…) I/O логиката работи синхронно с честотата на шината. Всеки изходен буфер освобождава един информационен бит за един машинен цикъл, като това става при положителния фронт на тактовия импулс.

При Double Data Rate протокола (DDR-I) от I/O буферите се предават 2 бита за един такт. За да може да се осъществи това, е необходимо двата бита да са достъпни за предаване, което означава, че всяка команда за четене прехвърля по два бита от DRAM масива в I/O буфера. Това става по време на положителния и отрицателния фронт на правоъгълния импулс.  При DDR-II I/O буферите работят с удвоена честота спрямо тази на шината, т.е. с всяка команда за четене се извличат 4 информационни бита, които след това се предават от всеки разряд на шината, като отново се използват положителният и отрицателният фронт на импулсите.

По този начин паметта DDR-II осигурява двойно по-добра пропускателна способност спрямо DDR-I при еднакви честоти на тактовия генератор oткъдето се изпращат импулсите за DIMM модулите. Така например DDR 400 PC3200 работи с тактова честота на шината 200 MHz, която определя максимален информационен трансфер: 64 bit x 2×200 MHz = 25 600 Mbit/s = 3200 MByte/s. Модул, отговарящ на спецификацията DDR-II 800, със същата честота на шината ще обезпечи пропускателна способност:
64 bit x 4×200 MHz = 51 200 Mbit/s = 6400 MByte/s. Логичен е въпроса защо просто не се увеличи честотата на шината, с която работи сърцевината на DRAM модулите, а е по-лесно да се ускори работата на I/O логиката.   Причината за по-бавната работна честота, която е присъща за ядрото, е че то е изградено от капацитивни елементи, които при четене трябва да освободят електрическия си заряд. С други думи, четенето се явява деструктивен процес за информацията, която съхраняват клетките на паметта. За възстановяването й е необходимо презареждане на заряда на кондензаторите, което става посредством усилване на сигнала. Усилвателите не могат да работят толкова бързо и затова се прилага увеличаване на работната честота на I/O буферите, което при DDR-II води до четворно ускоряване на пропускателната способност на шината.   Първите модули DDR-II, които се появяват на пазара, са DDR-II 533 (4 x 133 MHz) и DDR-II 667 (4 x 166 MHz), а малко по-късно се появяват и DDR-II 800. Именно такава DDR спецификация би задоволила напълно  нуждите на  процесори Pentium 4, които обменят информация със северния мост на чипсета със скорост 6.4 GB/s.

Харддискови устройства (HDD)

Харддискът е затворено /запечатано/ устройство, което едно РС използва за енергозависимо запаметяване на данни. Енергозависимо означава, че ЗУ запазва данните, дори след като захранването на компютъра бъде изключено. Едно харддидково устройство съдържа твърди плочи под формата на дискове, които обикновено са изградени от алуминий и стъкло.Те са няколко на брой наречени плочи, които са подредени една под друга и се въртят заедно като едно цяло. Всяка плоча има по две работни повърхности, върху които устройството съхранява данните.Всяко устройство има глави,които се използват за четене и запис. Един HDD обикновено има по една глава за всяка повърхност на плочата, като всички глави  са монтирани на общо носещо устройство. Главите се движат радиално на диска в пакет; те не могат да се движат независимо една от друга, защото са монтирани на общо носещта част, наречена рамо, което се задвижва от механизма за задвижване на главите (актуатор).
Главите на HDD устройствата не (и не трябва да) докосват повърхността на плочите по време на нормална работа. Когато обаче се спре захранването, главите се приземяват върху плочите, когато те спрат да се въртят. Докато устройството работи, една тънка въздушна възглавница държи всяка от главите на съвсем близко разстояние над или под плочата. Ако въздушния поток бъде нарушен от прашинка или удар, главата може да допре до плочата, докато тя се върти с пълна скорост. Резултатът от това събитие може да бъде всякакъв – от няколко загубени байта до пълно разрушаване на устройството. HDD плочите на повечето модерни устройства се въртят със скорост 5400, 7200, 10 000 и над 10 000 оборота в минута. Повечето от стандартните устройства в PC-тата се въртят със скоростта 5400rpm, а по-производителните модели се въртят със скорости 7200rpm. Устройства със скорост на въртене 10 000 и 15 000rpm обикновено се срещат само във високопроизводителни работни станции или сървъри.
Главите за четене и запис се движат над дисковете, те четат и записват данните в концентрични кръгове, наречени “пътечки”, които са разделени на сегменти наречени сектори; всеки от тези сектори съхранява по 512 байта информация. Пътечката е един кръг с данни върху една от повърхностите на диска. Пътечките са разделени на няколко номерирани части наречени сектори. Тези сектори представляват сегменти от пътечката под формата на дъга. 1,44 МВ съдържа 80 цилиндъра, номерирани от 0 до 79, и две глави с номера 0 и 1, но всяка пътечка на всеки цилиндър има 18 сектора, номерирани от 1 до 18. Всеки сектор на диска обикновено има префиксна част /или хедър/, която идентифицира началото на сектора и съдържа неговия номер, суфикасна част /или трейлър/, която съдържа контролна сума /помагаща за гарантиране на интегритета на данните в сектора/. Префиксът, суфиксът и интервалите са причина за загубата на пространство между неформатирания и форматирания капацитет на устройството. Например една дискета с капацитет 4 МВ /неформатирана/ след форматирането си има капацитет 2,88 МВ; една дискета с капацитет 2 МВ /неформатирана/ след форматирането има капацитет 1,44 МВ; а един по-стар диск с неформатиран капацитет 38 МВ /Seagate ST-4038/ има само 32 МВ форматиран капацитет. Поради тази причина твърдението, че всеки сектор на диска е с размер 512 байта, технически това твърдение не е вярно. Всеки сектор на диска наистина позволява записа на 512 байта данни, но областта с данните е само част от сектора. Всеки сектор от диска заема 571 байта. Действителният брой байтове, необходим за хедъра и трейлъра на сектора, могат да варират при различните устройства.
Разликата в механиката между HDD и CD е в начина на прочитане и запис въпху диска.HDD Използват глави за четене ,а при CD информацията се прочита от четящ лазер със слабамощност, а записването  става чрез прегаряне.При HDD за запис се използва първия закон на Фарадей :при протичане на ток през проводник в него се генерира магнитно поле,като посоката на магнитните силови линии се определя по правилото на дясната ръка.При четене се използва Вторият закон на Фарадей:когато проводник премине през магнитно поле,в него се генерира ЕДН и токът в него е пропорционален на ЕДН.При MFM метод на запис върху диска се записват 1 и 0 от главата за запис.Намагнетизираните области се разчитат като лог.1 ,а ненамагнетизираните като лог.0.Друг метод на запис е RLL (Run Length Limited)-ограничена дължина на пробега.При нея се записва 2х инф. отколкото при MFM.При нея устройството комбинира група от битове,за да генерира поредици от изменения в потокана намагнитеност.Вместо да кодира по 1 бит,той кодира по няколко бита наведнъж.

Характеристики на HDD

Капацитет; надеждност; производителност; цена.
Надеждност – средно време между отказите /Mean Time Between Failures – MTBF/. Стойностите MTBF се прилагат за съвкупност от устройства, а не за индивидуално такова. Ако дадено устройство “твърди”, че има MTBF със стойност 500 000 часа, можете да очаквате отказ при нчкое от цялата съвкупност от устройства, когато общото им време на работа достигне 500 000 часа. Ако 1 милион устройства от този модел се пуснат да работят едновременно и непрекъснато, от цялата съвкупност можете да очаквате по един отказ за всеки половин час.
-Производителност-
Една от най-важните характеристики на харддисковото устройство е производителността /скоростта/ на устройството. Скоростта на едно HDD устройство се оценява по два показателя:

  • Трансферна скорост /Transfer Rate/;
  • Средно време за позициониране /Average Seek Time/.

Трансферна скорост – вероятно това е най-важната характеристика за цялата производителност на системата, но и същевременно една от най-неясните. Проблемът идва от факта, че дадено устройство иманяколко трансферни скорости /7 на брой/. Най-маловажната, но тази, на която хората обръщат най-голямо внимание е трансферната скорост на интерфейса, която за повечето нови АТА устройства е 100 МВ/сек /въпреки че Maxtor предлагат устройства с интерфейс АТА/133 т.е. трансфер 133 МВ/сек/. Устройствата обаче четат и записват данни много по-бавно. По важните спецификации за трансферните скорости са трансферните скорости на носителя, а не от интерфейса.
Трансферната скорост от носителя съобщава минимални и максимални стойности, защото съвременните устройства използват зонален запис, като всяка зона разполага с различен брой сектори на пътечка. Обикновенно едно устройство се разделя на 16 зони, като вътрешните имат само половината от секторите /а оттам и половината трансферна скорост/. Тъй като устройството се върти с постоянна скорост, данните се четат по-бързо от външните цилиндри отколкото от вътрешните. Факторите, които влияят на трансферната скорост са два:
Скорост на въртене;
Линейна плътност на записа /брой сектори на пътечка/.

Когато се сравняват две устройства с еднакъв брой сектори на пътечка, по-бързо ще прехвърля данните онова, което има по-висока скорост на въртене. По същия начин, когато се сравняват две устройства с еднакви скорости на въртене, по-бързо ще бъде това, което има по-висока плътност. Едно устройство с по-висока плътност може да бъде по-бързо от такова, което се върти по-бързо и двата фактора трябва да се вземат под внимание.

SATA (Serial ATA)

Серийният АТА поддържа всички съществуващи АТА и ATAPI устройства. Използва по-тънки кабели само със седем проводника, които много по-лесно се разполагат във вътрешността на PC-то и се свърз-ват към по-малки конектори. Конструкцията на интерфейсния чип съшо е подобрена, като той има по-малко изводи и работи с по-ниски напрежения. Тези подобрения са проектирани, за да елиминират проблемите при паралелния АТА интерфейс. Серийният АТА интерфейс изпраща данните бит по бит. Използваният кабел има само седем проводника и е много тънък, а конекторите в двата му края са широки само 14мм .
В спецификацията на SATA влизат 15-изводен захранващ кабел и захранваш конектор, осигуряващи захранване 3,3v.

Плазмен дисплей (Plasma Display Panel-PDP)

Структурата, различните реализации на панела и принципът на работа на плазмените екрани са подробно разгледани в следващите глави на тази работа, затова тук ще бъдат посочени фундаменталните особености, които да се използват за сравнение със съществуващите технологии за плоски екраниПо същество PDP са екрани емитиращи светлина и използват фосфор, както и електроннолъчевите тръби. Те са изградени от пиксели, всеки от които се състои от три суб-пиксела, съответно по един за всеки от основните три цвята  R, G, B. Принципът на работа на PDP се основава на фотолуминесцентния ефект на фосфора, а именно: когато фосфорът се облъчи с ултравиолетова (UV) светлина, той преминава във възбудено състояние, в което свети със съответната светлина червена, синя или зелена за съответния суб-пиксел. Суб-пикселите са разделени и образуват малки клетки, запълнени със смес от инертни газове аргон, неон и ксенон. Стените на клетките са покрити съответно с червен, син или зелен фосфор. Инертните газове затворени при ниско налягане имат свойството да излъчват ултравиолетова светлина при настъпване на елктрически, газов разряд в тях. Когато се приложи достатъчно високо напрежение, в даден суб-пиксел газът се йонизира, т.е. преминава в плазмено състояние. При този процес се излъчват и фотони светлина, спектърът на която в случая е в ултравиолетовия обхват. Освободената UV светлина предизвиква светене на дадения суб-пиксел със съответния цвят на фосфора. За да се управлява и подава напрежение, към всеки суб-пиксел в PDP се използва пасивна матрица от електроди, които са отделени от клетките с диелектричен слой и в горната част на панела са направени от прозрачен материал.

Цифрови камери-изображението се заснема по дигитален път върху магнитен носител.Всеки път когато снимаме инф-та за условията на снимане са анализирани в библиотеката от статистическа информация, която е вградена във всеки апарат.Ел. филм на камерата представлява CCD сензор .Ролята на светлочувствителна лента се изпълнява от спец. Чип със CCD матрица, която съдържа милиони мини елементи ,преобразуващи светлината в ел. сигнали,които впоследствие се обработват и трансформират в цифрово изображение с определен размер.То се съхранява в паметта на апарата.Броят на CCD елементите изграждащи CCD матрицата, определя разделителната способност на изображението.Стандартното CCD се състои от подредени в решетка фотодиоди,чувствителни към светлината. Върху тях има разположена мозайка в строго определен ред от филтрите на основните цветове –R,G,B.В комбинация чрез тях се образуват всички останали цветове,а трите заедно правят бяла светлина.Върху мозайката има поставени лещи с цел подобряване качеството на изображението. Всяка една точка в решетката на CCD елемента представлява 1 пиксел.Заряда на всяка точка е пропорционален на интензитета на светлината.